Екологичният колапс е редовна тема на медиите. От изсичане на гори, през отслабване на почви, изчезване на животински и растители видове, до глобално затопляне, в последно време постоянно сме засипвани с плашеща информация. И ежедневно ни се напомня колко несигурно е бъдещето ни на тази променяща се планета.

И естествено много хора твърдят, че причините са в растящата популация. Което най-често е позицията на белия човек относно високата раждаемост в развиващите се страни, която трябва да бъде контролирана. А всъщност реалният проблем е друг – твърде многото богати хора.

Небалансирана консумация

В последните години учените постоянно показват използването на материални и природни блага в света, включващи всичко от риба, добитък, минерали, метали и дървесина, до горива. Общо над 80 милиарда тона годишно. А това, което природата може да възстанови са максимум 50 милиарда тона.

Тоест, ние сами изяждаме планетата си, сами режем клона на който стоим. И колкото и абстрактно да изглежда това твърдение, всички можем да видим последиците около нас. Намалява улова на риба. Умират пчелни колонии. Почвите губят свойства. Огромни крайбрежни части от световния океан се превръщат в мъртви зони.

От друга страна, консумацията не е разпределена равномерно между хората. Ние, от по-богатите нации, консумираме много повече от жителите в бедните части на света. Един човек в богата държава използва средно 28 тона суровини на година, докато такъв в бедна – под два тона. Индийците консумират 3,6 тона. Китай и Бразилия – по 12 тона. Което е средната консумация в света и почти двойно по-малка от тази в САЩ и Великобритания.

Ако всеки човек на планетата консумираше колкото хората в развитите страни, щяха да са ни необходими 3,8 Земи, за да ни издържат. И обратното, ако всеки консумираше, колкото хората в развиващия се свят, всичко с ресурсите щеше да е наред.

А ако искаме да знаем, кой е виновен за екологичната криза, информацията е налице. От 1990, световната годишна консумация е нарастнала с 33 милиарда тона. Ръстът на глава от населението в развитите страни е 81% от тази сума. С други думи, проблемът е създаден почти и единствено само от богатите.

Не всеки човек е причина за кризата

Проблемът е въпрос на ценности. Хората живеят в различни общества и икономически системи, и най-вече тези в Северна Америка и Европа виждат използването на материални блага като символ на богатство.

Ако искаме да намалим зловредния ефект върху планетата, то богатите страни рязко трябва да намалят консумацията си. Което е страшно. Защото хората мислят, че ограничаване й с 75%, толкова, колкото е необходимо, за да се влезе в безопасните нива, ще доведе до глад и мизерия. А това не е задължително. Защото ни карат да вярваме, че високите нива на консумация са необходими за човешкото развитие, което просто не е вярно.

Коста Рика, например, в която консумацията на глава на населението е съвсем малко над безопасните нива, има едни от най-високите показатели за развитие на населението в света. Продължителността на живота е над тази в Америка, а нивата на благосъстояние и удовлетворение от живота са като в Скандинавия. В този смисъл, Коста Рика притежава една от най-ефективните икономики в света: предлага високо ниво на благосъстояние при сравнително нисък екологичен натиск. Тоест, всички ние грешим, когато разглеждаме САЩ и Швеция, като примери, които да преследваме, при положение, че Коста Рика е държавата, която заслужава истинското внимание.

Как да го постигнем?

Първата стъпка е ограничаването на използването на ресурси, за предпочитане чрез международни спогодби, като тези за въглеродните емисии. Това ще увеличи цените и ще намали използването. А може да се въведат и глоби за надвишаване на квотите.

Втората стъпка е въвеждането на нови индикатори за прогрес. Замяна на БВП с по-балансирания ИИР (Индикатор за Истинско Развитие), който да включва в себе си критерии като замърсяване и унищожаване на природни ресурси. Фокусирането върху ИИР ще подпомогне увеличаването на социалните блага, за сметка на екологичните заплахи.

Нека не се заблуждаваме. Всичко това изисква радикална промяна на парадигмата. В момента икономическата цел на всички е ръст, ръст, ръст. Което е имало смисъл в началото на 20-ти век, но вече не служи, особено на развитите държави. Време е да се насочим към друг вид икономика, фокусирана върху благоденствието на хората в рамките на лимита на планетата. Това е предизвикателството на 21 век. А ние сме поколението, което е длъжно да го постигне.

Адаптирано от материал на Джейсън Хикел, публикуван от Световния икономически форум

Превод: Явор Арнаудов